Преди да избухне Първата световна война, съюзниците Англия, Русия, Франция и Италия планират поделянето на огромната по онова време Турска империя. Англия претендира да вземе и Палестина.

Във връзка с войната Англия изпитва остра нужда от ацетон - материал, необходим за производството на взривни вещества. Еврейският учен-химик д-р Хаим Вайцман, живеещ в Англия, разработва метод за получаването му, без да са нужни суровини от чужбина, като по този начин морската блокада на германския флот не може да накърни боеспособността на английската армия. Придобил авторитет в английските политически среди, Вайцман предлага проект на английския кабинет, в който се настоява Великобритания да изрази “принципното признаване на Палестина за Национален дом на еврейския народ”.

На 2.XI.1917 г. английското правителство излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация” - по името на въшния министър Балфур, който я оповестява. В нея се признава правото на еврейския народ на национално възраждане в някогашната му родина: ”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина и ще положи всички усилия да облекчи постигането на тази цел…”, се казва в декларацията.

През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от Турската империя. Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. Пустеещите полета започват да се обработват и напояват. Залесяват се десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развитие на промишлеността.

“И Аз ще върна от плен людете си Израиля; те ще съградят запустелите градове и ще ги населят, ще насадят лози и ще пият виното им; и ще направят градини и ще ядат плода им” (Амос 9:14). “Ще направя и да се населят градовете и запустелите места ще се съградят. Опустошената земя ще се обработи, макар да е била пуста пред очите на всекого, който минаваше” ( Иезекийл 36:33).

Обаче Палестина, смятана дотогава като район без особено значение, без природни богатства, поради което може да се даде на евреите, изведнъж се оказва незаменима. Завръщащите се евреи са безимотни и малоимотни, и някои правителства, ангажирани в решаването на еврейския проблем, започат да се опасяват, че в Палестина може да се създаде втора, след Русия – през 1917 г. - социалистическа държава. Същевременно Великобритания разбира, че за да укрепи империята си (т.е. присъствието си) в района на Близкия и Среден изток трябва да провежда политика в интерес на многомилионния арабски свят. И създаването на еврейска държава в Палестина се блокира.

След няколко години Европа започва да се тресе от закани срещу евреите. Трупаната със столетия омраза срещу евреите стига своя апогей с “Окончателното решаване на еврейския въпрос” от хитлерова Германия. Вместо в Палестина, 6 милиони евреи отиват в пещите. От тях 1,5 млн деца!… От всеки трима евреи в Европа - двама са унищожени. Това не са войници, банкери, борсови спекуланти, магнати - а еврейската беднота, мизерията от “гета”-та. Световната общественост научи за истинските размери на небивалия геноцид едва след края на войната. Огромно чувство за вина потресе народите… И поиска час по-скоро да излекува раните, причинени от грубите дипломатически и политически грешки. Ако евреите имаха своя родина, както им се обещаваше през 1917 г., нямаше да имат тази трагична участ.

И правителствата на спечелилите войната държави решават, че трябва да се даде възможност на евреите да имат своя държава. Така, на 29.XI.1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция № 181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ 14 000 кв. км. “За” резолюцията гласуват 33 държави; “против” са 13 (всички арабски); “въздържали се” – 10.

“Ще издигна ръката Си към народите и ще възвися знамето Си пред племената. И те ще доведат синовете ти в обятията си и дъщерите ти ще бъдат донесени на раменете им” (Исай 49:22).

На 14.05.1948 г. е обявена независимостта на Израел.

    Знаменателни са думите на първия министър-председател на Израел - Давид Бен-Гурион, който казва по този случай: ”Вярвате или не, нашият народ Израел се връща, за да подготви идването на Месия.”

“Така казва Господ Иеова: ето, Аз ще взема Израилтяните изсред народите дето са отишли, и като ги събера отвсякъде, ще ги доведа в земята им “ (Иезекийл 37:21).

“Идат дни, казва Господ, когато ще върна от плен людете Си Израиля и Иуда, казва Господ; и ще ги върна в земята, която дадох на бащите им; и ще я владеят “ (Иеремия 30:3).

На следващия ден – 15 май, египетският министър - председател Нокраши Паша издава заповед военните сили на Египет да навлязат в Израел. Заповедта е мотивирана с необходимостта “да се поддържа реда и спокойствието в Палестина”.

Армиите на шест арабски държави – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет навлизат в новосъздадения Израел.

Израел – държава на един ден, без армия и държавен апарат, първоначално отстъпва по всички фронтове. Ала невероятно! По-малобройните и набързо сформирани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, защитени с торби от пясък, побеждават редовните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети. За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие. Като последица от войната град Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания. Източен Йерусалим, където се намира Старият град - някогашният Йерусалим - попада под властта на Трансйордания.

На 5 юни 1967 г. започва “Шестдневната” война. Тази, отново наложена на Израел война, се оказа изключителна и от пророческагледна точка. На 8 юни 1967 г. израелската армия завзема стария град Йерусалим. Пророческите думи на Исус:

    “И Йерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците”

    се реализират. Народ, земя и столица - отново заедно!

Съдбата на Йерусалим

Докато израелският народ е в изгнание две хиляди години, съдбата и историята на Йерусалим също са белязани от “времената на езичниците”.

След разгрома на еврейските въстаници, на мястото на разрушения Йерусалим римляните основават през 138 г. град с името Санта Капитолия, където поддържат военен гарнизон.

По времето на византийския император Константин – 324 г., градът възвръща старото си име – Йерусалим.

През 613 г. градът е превзет от персийския цар Хосрив. В 627 г. Византия си го възвръща.

През 637 г., след 4-месечна обсада, е превзет от Халиф Омар,багдадски халиф.

В 868 г. го превзема Ахмед, турски владетел на Египет. В продължение на 220 години е владян от турци и сарацини.

През 1099 г. кръстоносците, под командуването на Гофрей Буйон, го превземат.

В 1187 г. Саладин, източен султан, изгонва кръстоносците.

В 1242 г. Салих Исмаил - емирът на Дамаск, не успява да го задържи под напора на латинските князе.

В началото на 1260 г. в Палестина нахлуват монголци, които владеят града за кратко. През септември с.г. са разбити от мамелюците.

После пак идват кръстоносците, принудени да го напуснат през 1291 г., когато е превзет от египетския султан.

Турският султан Селим, който завоюва Египет, превзема Йерусалим през 1517 г. Оттогава градът е владян от Турция.

До 1917 г., когато англичаните, под командуването на генерал Алънби, го завземат.

Те пък го напускат през 1948 г.

Следва период на владение от Йордания.

        И “Шестдневна”-та война от 1967 г. След нея - град и народ отново са заедно!

През 1980 г. израелският Кнесет (Парламент) приема закон, с който обявява Йерусалим “за вечна и неделима столица на Израел”!

Така ерата, която Исус нарече “времена на езичниците” или на “народите”, приключи..